Седмица по-късно, отново е неделя. Неделя, която с нищо не може да се сравни с отминалата, която докосна струните на душата ми по неземен начин. Неделя, напомняща за болката и щастието събрани в няколко часа.
Болка!....или решимост?
Покъртителната ми решимост да финиширам на онова място, което ме кара едновременно да плача и да се смея. Атина - класическият и мистичен маратон, който обединява легендата с историята. Да бягаш по стъпките на древните богове е магично, по стъпките на Фидипидис, който е донесъл новината за победата на гърците над персийците от бойното поле и битката при Маратон до Атина преди 2500 години.
Има въздействие, което те кара да настръхваш, сила и изпитание на човешката воля, извор на ценности и социална отговорност към околната среда, приятелство и солидарност.
Неделя, в която аз просто бягах. Бягах, усмихвах се и плаках. Усмивка - странно вълнуваща, обзета от страхотен порив, сякаш не бих искала да правя нищо друго и да бъда никъде другаде, освен там , на онова магично място, което многократно ме караше да се просълзявам от болка и от радост. От подкрепата на всички хора, от докосването до сърцата на многобройните малки дечица, протегнали ръчички за поздрав..... Моменти, в които спираш да мислиш, изключваш се. Не искаш да знаеш колко си избягал и колко ти остава. Бягаш безгрижен и с блясък в очи, с неподправено удоволствие. Единственото, което има значение в този момент е да докоснеш финала. Момент, в който мозъкът ти не е зает с нищо друго - останали сме само аз, движението и импулсът...
Тази статия все още няма коментари