International OCR/TRAIL Asics Frontrunner meeting

Втората работна седмица от месец юли за мен приключи в четвъртък. Бързо вместване на багажа в допустимия на борда, не повече от 2,5 часа сън и ранен полет до нова дестинация. Ето ме в Мюнхен. Имах уговорка с Арина на летището.

Докато пътувахме си разказахме една за друга. Арина е от Швеция, невероятен човек, майка на 4 деца в завидна топ форма. Щастлива съм да бъде част от Asics frontrunner и животът да ме среща с хора като Арина.

Имали сме няколко интернационални срещи със семейството на Асикс, но тази е различна и тематична, посветена на Трейл бягането и малко за цвят -състезание с препятствия, но затова ще ви разкажа по-късно.

Нахлухме през въртящата врата в хотела, а там ни посрещнаха с топли прегръдки, много познати и нови лица среда, в която сякаш всички сме се познавали цял живот. В сладки приказки излетяха няколко часа, докато се съберем всички - повече от 50 усмихнати лица от 15 различни страни. Планът за остатъка от деня беше Трейл бягане, снимки, плуване и хапване. И като споменах Трейл - в красиво опаковани торбички ни очакваше цялата екипировка, и разбира се царицата на трейла - Fujitrabuco Pro. Екипирахме се за предстоящото бягане, с очаквани температурни условия около 16 градуса и дъждец. Всеки сложи в раницата си това, което му е необходимо като храна и дрехи и отпътувахме. Cлед около час и половина бяхме там в приказната планина. Mакар студено, дъждовно и мрачно, Баварските Алпи блестяха с хубостта си. Скални извисения, била и езера, които приличаха на нарисувани и спиращи дъха ти. Дъжд! Какво пък толкова нарамихме трейл раниците и хукнахме нагоре по склона. Очакваща положителна денивелация 1300м - рязко нагоре, през тесни и каменисти пътеки, но толкова живописни - храна за сетивата. Катериш се, пъшкаш и изведнъж между боровете - езерото Walchensee, с кристално чистата си вода. Забравих да спомена, че два пъти се изгубих - веднъж в началото, защото се изюрках с бързата банда, но се оказахме последни, защото пропуснахме отбивката и втори път с момичетата, с които споделихме по-голямата част от трасето. Всички се събрахме за една обща снимка и потеглихме обратно, но този път към езерото. Въпреки, че времето не беше наш приятел и температурите бяха по-ниски от очакваните, това не ни попречи да се гмурнем в най-красивото и дълбоко езеро в Германия.

Първата ни вечер завърши типично по баварски - баварски гозби, бретцели и баварско пиво.

На следващия ден се потопихме в обстановката на XLETIX Challenge Мюнхен. Съботното издание беше посветено и открито от елитни състезатели. От нашето бягащо семейство имахме 10 представители - мъже и жени. Ние бяхме там, за да ги подкрепим, а те се представиха абсолютно достойно. Нямах търпение да дойде Неделя и да преживея цялото това приключение.

Откровено казано, моя опит в бягането с препятствия беше нулев. Когато трябваше да си правим регистрацията за състезанието се появи “ Distance L” - задължителна, което ме накара да се замисля, че има S и М. Направих една бърза проверка в YouTube и, ако щете вярвайте се хванах за главата, та аз не бих се справила с повече от половината препятствия - 18К/35 препятствия. Ами сега!?..., та аз изобщо нямам подготовка да вися като маймуна и да се катеря и набирам по стени. Имах около месец на разположение за малко CrossFit и фитнес тренировки, но определено не бяха достатъчни. Както и да е, приех предизвикателството и ето ме ден преди то да ми се случи.

Поводът Asics Frontrunner да участва в подобен формат е специална покана от организаторите на XLETIX Challenge - Мюнхен, които любезно се погрижиха и за подготовката ни в късния съботен следобед. С бягане се придвижихме до три сравнително близки едно до друго препятствия, където се разделихме на три групи. Първото препятствие за моята група беше преминаване през едра мрежа и ходене по греда. Тук се справих сравнително добре, дори ми се видя лесно. Със сигурност не бих казала същото за следващото, преминаване през 10-метрова стена двама от съотборниците мъже легнаха буквално един до друг на стената и аз трябваше да стъпя върху раменете им, те да ме изтласкат нагоре за да се докопам до преградата, която минава през средата на стената. До тук, добре. Захванах се някак си и увиснах. Ами сега? Трябваше да се набера и да се кача на гредата. Докато правих опити усетих, че натъртената ми длан от култовото падане на Витоша 100, преди месец не се е възстановила напълно и не мога да ползвам дясната си ръка на 100%. Добре, смазах си и двете колена, но се качих на проклетата греда. А сега как да достигна края на стената за да се набера отново и да прескоча? Слава богу се появи един от съотборниците ми с мисия да ме издърпа. Как така се дърпат 65кг? Алелуя от другата страна съм, свърши се. Започнах да скачам от щастие, но се сетих че утре трябва да го повторя. Издърпахме и останалите от групата и се запътихме на среща с калта. Групата която вече беше преминала през калната баня се стрелнаха към нас да ни прегръщат, разбира се целите в кал. Препятствието беше бодлива тел на около 50-60см височина, под която трябваше да пълзим. След нашето въргаляне и трите групи се озовахме насред калта, започнахме да скачаме, да танцуваме и да се замерваме. Падна страшна веселба. Спомних си времето, когато бях малка и обичах да скачам в калните локви, но все се намираше някой който да ми се скара.

Вечерта ни приключи в ресторант, намиращ се в близост и разположен в база за провеждане на конни надбягвания. Повреме на вечерята, бяха разпределени отборите за неделното приключение. Пет отбора по 10 frontrunner-а. Във всеки отбор имаше по един двама от елитните ни атлети. Кръстихме нашия отбор номер 5 “Fight the mute”, със звуците ху-ху-ху, където бяхме представители от осем различни държави - Украйна, Германия, Норвегия, Великобритания, Италия, Испания, Франция и България. Разменихме си няколко стратегически плана и си пожелахме ху-ху-ху забавления.

Не мога да кажа, че не съм го мислила цяла нощ - как ще се случи, какво ли ще бъде, да не изложа отбора, с моята почти никаква силова подготовка. Дали няма да е студено, защото поне половината препятствия са водни, а днешния ден беше типично по мюнхенски - дъждовен, ветровит и студен 16-18 градуса. От друга страна съм стигнала дотук, връщане назад няма, т. е. най-трудната крачка е направена и предстои кулминацията.

Ето я дългоочакваната неделя. За щастие утрото изглеждаше спокойно и тихо. Без валежи и сравнително ясно небе. Във въздуха се носеше положителна енергия от много сърца заредени за един незабравим ден.

Зкусихме и потеглихме към мястото на събитието - XLETIX Challenge Munich. Взехме си бойната лента за глава с номер, сложихме татуировки, малко снимки и ни подхвана загрявката. Не знам защо, но водещият бръщолевеше само на немски и понеже нищо не му разбирах ме превзеха пак настръхващи мисли. Загрявката Беше страхотна, започна с танци и завърши с бойни викове и музика от този тип, която те държи под напрежение, пушеци и бум пистолета се изкряска.

Преминаването през старта беше прескачане на стена. Бягахме около километър и хоп първото препятствие - два варела пълни с кална вода и лед. Скачаш в единия, за да излезеш от него се потапяш целия, защото посредата има преграда. Същото се повтаря и с другия. На следващото препятствие, минаваш под наредени над кална вода автомобилни гуми. Разбира се, че трябва да се потопиш. После, с лице към една решетка, а под теб има какво, кална вода, която те покрива минимум до ушите, ако не си се набрал достатъчно. Следва катерене по купища изсипани автомобилни гуми, бягане, калната част от вчера. Всичко преминава с лекота, блсгодарение на отборния дух и взаимната подкрепа.

Ето го и калното езерце с ледена водичка и трамплин посредата за разкош, катерене по байри, прескачане на стени - по-високо, по-ниски, отгоре, отдолу и ху-ху-ху, всичко с много смях и веселба. Спуснахме се и по водна пързалка, прилично стръмна с ледена водица - ъф корс. Преминахме през кални и дълбоки трапове, с помощта на висящи въжета тип Тарзан, аз разбира се цамбурнах. Следваше най големия ми кошмар - висящи подвижни халки, които трябва да се преминат с висящи ръце. Скочих, увиснах се и тръгнах да пускам едната ръка, за да премина напред, но се изспуснах и с другата. Направих няколко коп-пейст опита и на поредния усетих как някой направо си ме сграпчи и ме пренесе от другата страна. Дими - съотборникът ми от Украйна и неговата намеса, предизвикаха много смях, е на мой гръб, ама от сърце. Преминахме през серия от подобни препятствия. Катерене по въжета, висене по скелета, поредното пълзене в кал. Едно от най-яките препятствия беше една стена, леко извита ( тип скейтбордна, но само едната половина ), на която имаше въжета, които стигат до половината. Трябва да се засилиш, да се покатериш на стената, така че да докопаш въжето, с помощта на което да се доизкътериш и да се прехвърлиш от другата страна. Скачахме върху пластмасови плаващи салове, правихме се на спайдърмени. Катерихме и стени с дупки, на които се придвижваш нагоре с помощта на две пръчки, но аз си намерих още две и си направих идеални стълбички. 

Най любимото ми от всички, беше едно подобно на останалите кални препятствия, но с коловози и трасе оформящо полукръг, над което се извива ограничителна тел. Преди да се впуснеш в поредното кално приключение, нарамваш чувал пълен с пясък, който трябва да придвижваш, докато се плъзгаш по коловозите. Взех го аз и почнах да го придвижвам с бутане и пълзейки. В един момент трасето прави ляв завой, а моя чувал затъна и няма мърдане. Обърнах се някак си по гръб и без да си избода очите се озовах на чувала сякаш на възглавница. Започнах да се изтласкван назад без да разбера, че вече съм на финалната права, чувам глас “Wake up!” - кой може, Дими.

Следваше микс от лесни и забавни препятствия до финала, където последните две препятствия бяха кално-водна пързалка, минаване по червен килим и басейнче с два огромни балона посредата, завързани от двете страни и разположени над водата. Двама души ти правят столче и те мятат през балона или поне нашата стратегия беше такава, а картинката отстрани е забита във водата глава и стърчащи към небето маратонки.

Невероятен кеф, удоволствие и смях на макс, заедно от началото до край - 10 сърца в един организъм, прекосихме един незабравим финал. Прегърнати, развълнувани със светещи от щастие очи.

4:30ч. сутринта е. Алармата звъни. Станах без да се замислям, защото предстоеше поредния, но за съжаление последен мюнхенски, прекрасен ден. Заедно всички поехме към планината.

Ето я отново, Божествената баварска шир, потънала в цветовете на изгрева. Поехме по байра с любимите ни fujitrabuco Pro и се наслаждавахме на заобикалящата ни дива природа. Както всички знаем най-красивата гледка идва след продължително изкачване, а това което се появи на нашия хоризонт, беше небето пълно с облаци под краката ни.

Невероятни гледки, преживявания докосващи душата, споделени емоции, вълнуващи моменти, нови запознанства и стари приятелства. Цялото това преживяване обединено в едно единствено движение - бягане. Защото бягането е усещане за живот. Защото тогава душата се чувства сита и свободна.